През далечната 1989 год. се проведе последната ракетна стрелба на дивизиона за далечно действие от състава на Военноморските сили на Р България. Това знаменателно мероприятие се проведе на територията на бившият Съветски съюз, по точно на територията на Туркменистан. Почти 80% от територията на страната е покрита от пустинята Каракум.
За мен това бе първата (и за съжаление последната) стрелба с комплекса Редут. И както винаги се случваше в армията подготовката бе по-тежка от самото мероприятие. Но какво да се прави. Нямаше – „не мога” и ‘не искам”. Трескава подготовка във всяко отношение – техническо, практическо и логистично. Като най-млад офицер в батареята за мен беше най-вълнуващо всичко което ставаше покрай мен.
Дойде и заветният ден да започне пътуването до местото за провеждане на стрелбата. Пътуването бе разделено на няколко етапа.
Първи етап: до гр. Севастопол на борда на българският военен кораб КСР 206 „Кап. І ранг Димитър Добрев“ от състава на вмб Варна.
Втори етап: до гр. Красноводск с военни самолети от състава на руските ВВС.
Трети етап: до самият полигон с автобуси тип ПАЗ – около 70 км през пустинята Каракум.
Снимка от третият етап на прехода
След успешното плаване до Севастопол с почни новият кораб, веднага бяхме предислоцирани до военното летище и качени на два военни самолета – АН-26 и ИЛ-76 ( и двата десантни, разхерметизирани). Голям кеф е като се вдигнеш над 4000 м височина да стоиш с кислородна маска. Но и това се преживява. Въпроса е да не ти се доходи до тоалетна, защото такава няма и за целта се ползва един огромен леген. Но това са подробности.
Кацнахме за дозареждане в гр. Махачкала, на брега на Каспийско море. След краткият престой прелетяхме над морето-езеро и ето ни в затвореният(военен) град Красноводск. Да ви кажа на летището сигурно имаше повече радиолокационни станции отколкото някой малки държави имат на въоръжение. Качиха ни на Паз-четата и газ през пустинята към полигона.
По време на прехода преминахме край местото където е сниман легендарният руски филм „Бялото слънце на пустинята”. Големите цистерни си стояха на брега на морето и напомняха на преминаващите за гениалният филм. При прехода преминахме и покрай „соленото езеро”, спряхме за почивка дори се разходихме по самото солено езеро.
Снимка за спомен на соленото езеро
И след дългото пътуване – ето ни на полигона. Условията бяха под всякаква критика, но по-важно беше духът, който витаеше сред редиците ни. Никой не обръщаше внимание на казармените условия, а трескаво се подготвяхме за самата стрелба. Упражнения му е майката – това е главният девиз. Да не говорим, че температурата през деня достигаше 45 градуса, а в станциите ставаше 60 градуса. Важното е да не се обръща внимание на тези „малки” подробности.
В очакване на команда „Пуск”
И след команда „Пуск”
Няма да влизам в подробности от провеждането на самата стрелба (между другото отлична) поради ред причини, но искам да споделя впечатленията си от самото място където бяхме.
Част от туркменистанското крайбрежие е лагуната Кара-Богаз-Гол, която с площ от 18,000km² е една от най-големите в света. Лагуната Кара-Богаз-Гол е най-соленият участък в Каспийско море. Едно приказно място, да не вярваш, че е в края на пустинята.
И като си изпълнихме задачата – отново на път (след малка и бърза почерпка с братушките за отличните резултати). И всичко по ред – ПАЗ-чето, самолетите, кораба и обратно във Варна. Знам, че разказах всичко отгоре-отгоре, но не съм сигурен дали все още не се води като някаква тайна. След време сигурно ще разкажем всичко с най-големи подробности.
Капитан II ранг о.р. Вичо Станев
снимки - от личния ми архив и интернет
Няма коментари:
Публикуване на коментар