Търсене в този блог

вторник, 21 февруари 2012 г.

Спомени за проведената последна ракетна стрелба през 1989 г.


През далечната 1989 год. се проведе последната ракетна стрелба на дивизиона за далечно действие от състава на Военноморските сили на Р България. Това знаменателно мероприятие се проведе на територията на бившият Съветски съюз, по точно на територията на Туркменистан. Почти 80% от територията на страната е покрита от пустинята Каракум. За мен това бе първата (и за съжаление последната) стрелба с комплекса Редут. И както винаги се случваше в армията подготовката бе по-тежка от самото мероприятие. Но какво да се прави. Нямаше – „не мога” и ‘не искам”. Трескава подготовка във всяко отношение – техническо, практическо и логистично. Като най-млад офицер в батареята за мен беше най-вълнуващо всичко което ставаше покрай мен. Дойде и заветният ден да започне пътуването до местото за провеждане на стрелбата. Пътуването бе разделено на няколко етапа. Първи етап: до гр. Севастопол на борда на българският военен кораб КСР 206 „Кап. І ранг Димитър Добрев“ от състава на вмб Варна. Втори етап: до гр. Красноводск с военни самолети от състава на руските ВВС. Трети етап: до самият полигон с автобуси тип ПАЗ – около 70 км през пустинята Каракум.
Снимка от третият етап на прехода

След успешното плаване до Севастопол с почни новият кораб, веднага бяхме предислоцирани до военното летище и качени на два военни самолета – АН-26 и ИЛ-76 ( и двата десантни, разхерметизирани). Голям кеф е като се вдигнеш над 4000 м височина да стоиш с кислородна маска. Но и това се преживява. Въпроса е да не ти се доходи до тоалетна, защото такава няма и за целта се ползва един огромен леген. Но това са подробности. Кацнахме за дозареждане в гр. Махачкала, на брега на Каспийско море. След краткият престой прелетяхме над морето-езеро и ето ни в затвореният(военен) град Красноводск. Да ви кажа на летището сигурно имаше повече радиолокационни станции отколкото някой малки държави имат на въоръжение. Качиха ни на Паз-четата и газ през пустинята към полигона. По време на прехода преминахме край местото където е сниман легендарният руски филм „Бялото слънце на пустинята”. Големите цистерни си стояха на брега на морето и напомняха на преминаващите за гениалният филм. При прехода преминахме и покрай „соленото езеро”, спряхме за почивка дори се разходихме по самото солено езеро.

Снимка за спомен на соленото езеро

И след дългото пътуване – ето ни на полигона. Условията бяха под всякаква критика, но по-важно беше духът, който витаеше сред редиците ни. Никой не обръщаше внимание на казармените условия, а трескаво се подготвяхме за самата стрелба. Упражнения му е майката – това е главният девиз. Да не говорим, че температурата през деня достигаше 45 градуса, а в станциите ставаше 60 градуса. Важното е да не се обръща внимание на тези „малки” подробности.
В очакване на команда „Пуск”
И след команда „Пуск”
 
Няма да влизам в подробности от провеждането на самата стрелба (между другото отлична) поради ред причини, но искам да споделя впечатленията си от самото място където бяхме. Част от туркменистанското крайбрежие е лагуната Кара-Богаз-Гол, която с площ от 18,000km² е една от най-големите в света. Лагуната Кара-Богаз-Гол е най-соленият участък в Каспийско море. Едно приказно място, да не вярваш, че е в края на пустинята. И като си изпълнихме задачата – отново на път (след малка и бърза почерпка с братушките за отличните резултати). И всичко по ред – ПАЗ-чето, самолетите, кораба и обратно във Варна. Знам, че разказах всичко отгоре-отгоре, но не съм сигурен дали все още не се води като някаква тайна. След време сигурно ще разкажем всичко с най-големи подробности. 

Капитан II ранг о.р. Вичо Станев 
снимки - от личния ми архив и интернет 

Няма коментари:

Публикуване на коментар